25 февруари 2010 г.

25th Hour (2002)

Ще направя една голяма грешка като се опитам да пиша за филм, който гледах преди повече от два месеца, което в общия случай говори, че не би трябвало да помня нито как започва, нито как завършва, но поради факта, че оттогава насам не съм попадал на заглавие, което да ме е впечатлило и на половина толкова, се оказва, че помня почти 2/3-ти от сюжета (което говори много добре за филма, но не и за мен). Става дума за творението на блюстителя на афро-американските стремежи и въжделения в сферата на седмото изкуство Спайк Лий, излязло на бял свят в не толкова далечната 2002-ра година и носещо заглавието "25-ият час". Та, ако сега трябва да опиша с една дума това, което изпитах след финалните надписи (защото да кажем някой е насочил дулото на макаров в слепоочието ми и тази информация е жизнено важна за бъдещото му развитие на поръчков убиец), то съответната е "отчаяние". И то не толкова заради "непосилната тежест на битието", описано по до болка реалистичен начин от началния до последния кадър, колкото заради моментите, които придаваха мимолетен оптимистичен елемент на надежда в последните 24 часа свобода на героят на Едуард Нортън.

Ще се опитам да не спойлвам много, което няма да е и чак толкова трудно, защото историята като такава е общо взето позната - набъркано с наркотици "добро момче" с определени връзки в подземния свят (Нортън), красива приятелка със звучното име Натюрел (роля изпълнена от запленяващата Росарио Доусън, която лично аз не помня нито от Sin City, нито от Мъже в черно 2, да не говоря за издънката на Еди Мърфи - Приключенията на Плуто Наш, затова пък тук сякаш успява да скрие топката на останалата си филмография), двама приятели от детството, които ще придружават уличения в притежаване на наркотици в сравнително големи количества Нортън в последните му 24 часа свобода, изиграни от носителя на Оскар Филип Сеймур Хофман и Бари Пепър, когото всички помним като снайпериста от Спасяването на редник Райън, и когото сигурен съм всички упорито се опитваме да забравим в тотално издънилата се адаптация на Бойно поле земя, и накрая в ролята на бащата, съдържател на нещо като американската версия на бар Наздраве, Браян Кокс, от когото още ми кънти в главата "Then every son of Troy shall die.".

Филмът, колкото и да е история за драмата на един, толкова е и драма за историите на четирима навързани в едно. Кокс е Бащата с главно Б и си мисля, че, ако след 50 години някой трябва отново да изиграе ролята на баща, изпращащ сина си в затвор за 15 години, то изпълнението му неизменно ще бъде сравнявано с неговото. Една от последните сцени за малко не изстиска от закоравялото ми сърце горчиви капки абсент, но понеже отдавна съм минал на бира, а и съм врял и кипял в школата на Изкуплението Шоушенк, успях да удържа набъбналия в гърдите си емоционален балон и се настроих така че да гледам по-мъдро на нещата от живота. До същото състояние на духа достига и героят на Хофман (на когото му е в кръвта да играе такива роли), сподавяйки сексуалното си влечение към своя ученичка (изиграна от Ана Пакуин, която с присъщата си леко олигофренична физиономия, може да продължава да минава за 16-годишна поне докато стане на 35). Пепър много добре се връзва с ролята си на по-силния характер от двамата, на когото Нортън ще разчита за една последна молба преди да влезе затвора, и, който момент, е също толкова сърцераздирателен, колкото и този с бащата.

Колкото до Нортън, според мен тази му роля се нарежда почти до тези в Американска история Х и Боен клуб, като финалната сцена с Пепър в много отношения връща лентата точно към тези две заглавия. Няма хиперболизации в образа, няма излишна драма, само това, което би му било в главата на човек през всичките 24 часа преди 25-тия...

8/10

Това наше нещо...

Няма да промотирам колко изключително информативен ще съм в настоящия блог по повод новини (и старини) от всякакво естество и компетенция, просто защото няма да съм, но затова пък от време на време ще давам своята лепта за благото на киноиндустрията и кинодилетантството, особено за второто. Вероятно покрай киното ще се произнасям и по други наболели (ме) въпроси, свързани с литературата, новите технологии и музиката, която ме кара сутрин да се будя, а вечер да заспивам в захлас, защото каквото и да си говорим тя е живот, затова и толкова често ми опротивява, което пък е другата й хубава черта. А нещото, за което няма да пиша, са перспективите пред 60-милиграмовите опаковки за сирена. Не защото не ми пука за тях (сами разбирате - пука ми в какви опаковки ще са сирената, особено когато става дума за моцарела), но от срамотия ще си позволявам и да нямам мнение по някои въпроси.

Между другото наистина съществува такъв труд с грабващото заглавие "2009-2014 преглед на перспективите пред 60-милиграмовите опаковки за сирена" на утвърдения и многоуважаван специалист по темата професор Филип Паркър. Няма как да го познавам, но съм сигурен, че усилията му са дали и ще дават на човечеството много повече благини, отколкото този блог някога ще даде и на един единствен свой читател, така че let the sunshine in...