14 ноември 2011 г.

"Melancholia" (2011)



Ако трябваше да избирам кого да убия, за да спася котарака си от сатъра на виетнамски кулинар-виртуоз, първият ми избор щеше да е Ларс фон Триер. Единственото ми угризение щеше да бъде, че съм прибързал с избора си - все пак толкова нощи сънувах как стадо разбеснели се слонове прегазва Терънс Малик, че изглежда като прахосничество на животинска енергия той да остане жив.

Тъй, това беше таглайнът на този ми среднощен душевен оргазъм, така че оттук нататък сте предупредени какво ще последва. Всъщност това е изхвърляне, без удоволствието от него, така че не минава дори за оргазъм. Не знам какво е, но поне едно нещо ми е приятно и то е да отбележа, че пътят от Кан до Копенхаген трябва да е бил доста разочароващ за мазното датчанче с леви (не знам дали само в политически план) убеждения, които (доколкото е могъл да формулира правилно, така че да не излезе, че самият той не е знаел какво точно е искал да каже) открито граничат с нацизъм. Човекът не е успял да отговори недвусмислено на журналистически въпрос и се е омотал в съпричастности към Хитлер. Big deal, толкова народ скърби за разпънатия Христос, а религията му е изтрепала хиляди пъти повече хора от национал-социализма на Хитлер, едва ли може да минава за чак толкова зле... (Хитлер, Христос, усещате ли аналогията?)

Та това, което се опитвам да кажа, колкото и да се отнесох встрани, е че Триер е шибан нещастник, а единственото хубаво нещо в "Меланхолия" е, че в края Земята се сблъсква с планета-скитник и всички (в това число и Триер) измират. Филмите му също биват унищожени, пулверизирани до последния кадър и във Вселената не остава дори зъбен имплант от челюстите на Стелан Скаарсгард. Какъв по-щастлив край за човечеството. "Катастрофичният филм на най-иновативния режисьор от времето на Ед Ууд - оставен извън историята!" Жалко, че в този случай вече няма да има печатници, за да мога да прочета това заглавие във вестник.

Но, като казах катастрофичен, нямах предвид, че третира темата за световен армагедон, а, че е катастрофален за хората, които свързват Триер със смисленото кино, защото сам по себе си филмът демонстрира колко еснафски и повърхностни могат да бъдат преценките на някои, когато става дума за "високостойностно" кино. Гледал съм само два филма на Триер и основното, което видях в тях, е че той се опитва да скандализира - или избивайки един град хора (открит геноцид), или унищожавайки планетата Земя (скрит геноцид). Признавам си, "Догвил" ми хареса. Открих аналогиите, които не бяха и кой знае колко завоалирани, но това дори беше плюс, защото не търсеше единствено одобрението на шепа онаниращи критици, но така или иначе дори и той си беше отявлено плачевен до финалната сцена. "Мелахолия" пък е плачевен до самият край.

Изнасилени конфликти, преувеличен мелодраматизъм, шаблонни образи без грам дълбочина, но и каква дълбочина, след като сюжет просто няма. За правдоподобност между героите дори дума не може да става. Единственото, което си струваше, бяха първите 8 минути. Чисто визионерски, като картини на импресионист. Тоя тип е трябвало да снима реклами и мотивационни филмчета за ФК "Барселона".

Но стига толкова. "Дървото на живота" и "Меланхолия" са два еднакво тъпи филма, дело на изчерпания режисьор Ларс фон Малик. Ъмм, или беше Терънс фон Триер... Все тая.

25 октомври 2011 г.

"The Walking Dead" - S02xE01

Първият епизод от втория сезон на "The Walking Dead" определено дава заявка за една от най-добрите сапунки за зомбита, появявала се на екран от "Злите мъртви 6" насам. В някои отношения дори я надминава, а няма да е пресилено да кажем, че надскача и първия си сезон.


Надскачането е относителна величина, когато става дума за филми, но тук съм готов веднага да подкрепя с примери в какво точно се изразява то. В сравнение с предния сезон, са надскочени в пъти патетичните хленчения и хроничните оплаквания. Почти няма да успеете да откриете сцена, в която някой да е доволен от статута си на беглец по пътищата на Америка и съответно да не мрънка на главите на другите, което в един момент да мутира в обвинения към тях. Също така героите са се превърнали в още по-безразсъдно добри самаряни, респективно и по-тъпи такива, да не говорим, че вече никой от тях не следва някаква определена логика в постъпките си. Единствените им мотивирани действия се изразяват в често изявяващата им се вътрешна необходимост да пръскат черепи на мъртъвци пред очите на невръстните си дечица. За да е по-ефектно, те не само не се спират до там, ами и млатят тленните останки, докато не се превърнат в гъста, пихтиеста маса. След което спират за по цигара, преди да продължат блъскането с камък, мачете или каквото дойде, до постигане на лепкав бъркоч.

Няма как да не се отчете и факта, че за разлика от първия сезон, тук смехотворният сюжет бие по идиотизъм и най-добрите епизоди от "Дързост и красота". Поантата идва не само със самоцелното разфасоване на трупове, а и с очевидно бездарната актьорска игра, която този път сценаристите не само, че не са успели да скрият, а дори сякаш са опитали да изкарат на повърхността.

С други думи, това е един уникално глупав филм. Толкова самоцелно гнусен и патетично сълзлив, че все още не мога да си обясня коя точно му е таргет аудиторията. Няма как да са скучаещите североамерикански домакини, защото гнусотията е поразяваща, освен че е напълно безсмислена и неубедителна. Не е възможно да са и обръгналите почитатели на хоръра, защото смехотворният мелодраматизъм е наистина отчайващо елементарен. Остава да са онези тийнчета, които в лицето на Едуард и Бела не са успели да открият желаната доза агресия (ама пък с този си рейтинг за възрастни, вероятно дърпат филма от торентите, т.е. не успяват да вдигнат зрителския рейтинг на AMC).

Това няма да е първият тъп сериал потънал в клоаката на посредствеността, жалкото е, че е от онези, които в началото наистина имаха големият потенциал да се превърнат в нещо значимо. Лично аз няма повече да си губя времето с него. Смятам да изчакам ревюто на cinemascrotum в края на сезона, за да се посмея, което надявам се поне в някаква степен ще осмисли бюджета на това недоразумение.

4 октомври 2011 г.

"The Tree of Life" или монологът на един претенциозен гъз


Винаги съм считал Малик за изключително талантлив режисьор. В Нешънъл джиографик всеки ден питат за него, а от Банкя нямат търпение да се съгласи да снима новия им рекламен клип. Една вода се стича в каданс, две жадни ръце посягат към нея. Глас зад кадър мълви "Къде си?... Ела... Напои жадните ми устни... Търся те в небето. В планините.". Да, глупако, това е вода. Нормално е да я търсиш в небето и планините. Продават я и в магазините, ако не си чувал.

Малик е претенциозен гъз, който си мисли, че киното се изчерпва с визуалните прийоми на Кубрик, а един филм е толкова по-стойностен, колкото по-скучен и наблъскан с хленчещите монолози на второкурсник по Богословие е.

Да, Малик, ти, претенциозен гъз нещастен, защо реши, че някакъв твой бог иска от теб да правиш нови и нови версии на "Прах и сняг", включвайки холивудски звезди в тях, за да минават за игрално кино?

Защо ти трябваше да правиш най-скучната версия на "Джурасик парк" и да очакваш да ни се схванат задниците в кината, за да ти слушаме старческите простотии.

Не бих дал и картинка от дъвка Турбо, за да гледам произволен твой филм. Смятам, че за три часа и половина бих могъл да прочета нещо стойностно, вместо да си губя времето с твоята плява. GFYS!

16 септември 2011 г.

30-Movie Challenge

Бях забравил за този пост. Анкетата е на Framespotting, а аз реших да я публикувам преди свършека на света, че да отчета малко дейност пред Бог. Дано се смили над хейтърската ми душа.

1. Филм от детството ти – "Плашилото" (1986). Един от първите, на които ми се дорева. От яд! Момиче отива при дядо си в малък град и записва в тамошното училище. Съучениците й се подиграват, заради наивността й и безрезервната й вяра в искреността на останалите. Подигравките ескалират в пошли постъпки. Струва ми се, че тогава си мислех, че това се е случило вдействителност... Е, какво сега, все пак не става дума за "Аватар".

2. Най-любим филм – този, който е измислил щафетата, да дойде лично да ме пита.

3. Филм, който те е разплакал – ами "Плашилото" (1986).

4. Най-смешния филм, който си гледал – последният, на който ми се смъкнаха гащите от хилотене, е "A.R.O.G" (2008).

5. Най-страшния филм, който си гледал – "Птиците" (1963) - изгасих телевизора, когато героинята на Типи Хедрън тръгна сама да проверява дали птиците не са проникнали на горния етаж в къщата, в която се укриваха.

6. Любим рисуван филм – доскоро беше "The Incredibles" (2004), заедно с една тумба анимации оповестена в коментарите на този титаничен елфски пост. Сега се конкурира с "Играта на играчките 3" (2010) и "Как да си тренираш дракон" (2010).

7. Филм, който никой не очаква, че харесваш – бях седнал да си правя списък на "Любимите тъпи филми", та един от тях е "Върхът на Данте" (1997). От "не тъпите" може би е странно, че харесвам "Френска целувка" (1995), защото (въпреки че е от добрите примери) все пак си е "романтична комедия".

8. Филм с любим актьор – някои въпроси от тази анкета просто не ги разбирам.

9. Филм с любима актриса – същото.

10.Филм с актьор, който не понасяш – (ок де, тук предполагам, че става дума за хубав филм с дразнещ актьор) "Пилето" (1984), заради нещастникът Никълъс Кейдж.

11. Филм с актриса, която не понасяш – от Мег Райън получавам едноседмична дисфункция на репродуктивния орган.

12. Филм, от който можеш да цитираш всяка реплика – всяка не, ама мога да изпея няколко - "Моята прекрасна лейди" (1964).

13. Най-несправедливо спечелилият Оскар филм – безобразното клише на напомпаната с неподплатено самочувствие патка Катрин Бигълоу - "Войната е опиат" (2008).

14. Най-скучния филм, който си гледал – "Писма от Иводжима" (2006), както и всички филми на Истууд след "Мостовете на Медисън" и "Непростимо".

15. Филм, който никога не искаш да гледаш – "Последният ергенски запой" (2009) - първите три минути ми съкратиха живота с три часа, защото долу-горе толкова изгубих, за да си възвърна желанието за живот.

16. Филм, който така и не успя да догледаш – на прима виста - "Хари Потър и (каквото си изберете)".

17. Филм, който се предполага, че е тъжен, но не е – "Хана" (2011).

18. Филм, който смяташ, че е надценен – "Черният рицар" (2008), както и всеки един от този списък.

19. Филм, който смяташ, че е подценен – "Moon" (2009) - за съжаление не заслужи дори и номинация за Оскар. "Пътят" (2009) и "25-ият час" (2002) също.

20. Филм, който описва характера ти – "Шрек" (2001). Шегувам се, "Заякът Роджър" (1988).

21. Филм, който си гледал безброй пъти – "Хон Гил Дон" (1986)

22. Филм, който те е срам да кажеш, че харесваш – "Бандитки" (2006)

23. Филм с любим саундтрак – тук.

24. Любим филм, правен по книга – "Изкуплението Шоушенк" (1994)

25. Любима романтична история във филм – когато Джим Кери прави изкуствено дишане на крава в "Аз, моя милост и Айрин" (2000)

26. Най-ужасния филм, препоръчан от приятел – не помня, но отдавна не се доверявам сляпо на препоръки, та обикновено сам си трия сол на главата, ако попадна на "ужасен" филм.

27. Филм с най-добър туист – "Обичайните заподозрени" (1995), "Се7ем" (1995).

28. Филм, който не разбираш – прекалено много са, включително и част от въпросите в тази анкета.

29. Най-красив филм – "Прах и сняг" (2005)

30. Любим стар филм - "Двойна застраховка" (1944)

21 април 2011 г.

10 холивудски клишета, от които на Нели й е писнало (продължение)

След едномесечно заточение в земите на кино-безобразията, от което получих временна слепота и хронична тъпота, вчера усетих внезапен прилив на енергия, прочитайки поста на Нели за холивудските клишета. Тръгвайки да й пиша коментар, усетих, че ставам прекалено обстоятелствен, в следствие на което реших да постъпя, като всеки един себеуважаващ се плагиат - заграбих й темата. Разбира се, нямам потвърждението, че на Нели й е писнало точно от същите клишета, но темата си е нейна, така че се почувствах задължен да я включа в заглавието в знак на признателност.

10 причини да хейтим Холивуд:

» От филмите на Камерън и производни: когато се представя някакъв титаничен обект - титаничен кораб ("Титаник"), титанична планина (летяща), титанична дупка в земята ("Санктум") и т.н. - непосредствено пред него задължително прелита ято птици. Ако няма птици, значи въпросният обект е попаднал в кадър случайно и едва ли заслужава зрителското ни внимание.

» Когато в сценарият присъстват баща и син, в 99% от случаите те не се "дишат" един друг, а в 99% от тези 99% синът неспирно хейти баща си и го обвинява за всяка човешка грешка от сътворението на света насам. Разбира се, на финала двамата се прегръщат просълзени, признавайки си, че вината е в тях.

» The funny guy. Във всяка една групичка (била тя екипаж на междузвезден кораб, отряд от ченгета, банда обирджии и т.н.) неизменно присъства и един веселяк. Често има и една шматка, на която всички се подиграват, обикновено заради наднорменото тегло. Естествено необходими са и политически коректния цветнокож, бойната мацка с кофти поглед (в 95% от случаите ролята е писана специално за Мишел Родригез) и една плеймейтка (пожелателно с големи "очи"). Например очите на Дениз Ричардс ("Звездни рейнджъри") са пленително големи и неподвластни на гравитацията, но пък в космоса е така.

» Случвало ли ви се да НЕ познаете кой ще умре? А в коя минута? И в каква поредност спрямо останалите? И защо винаги наблизо има някакво стърчащо желязо, шило или изкуствен фалос. Сякаш в момента, в който камерата го фиксира, няма да ни е пределно ясно какво ще се случи.

» Колко живота има "лошият"? Със сигурност предостатъчно, за да задаволи изискванията на режисьора да видим повече съспенс от необходимото. Плюс това "добрият" е прекалено добър, за да утрепе лошото копеле още с първия си опит. Размазването на мозък задължително трябва да се случи след като го е погъделичкал отвсякъде.

» За разлика от редовите лоши (същите ония, които измират, като мухи върху инсектицидна лампа, когато добрият им плесне шамар зад врата) добряците, имали злочестата участ да пукнат в края, винаги имат минутка време да си кажат финалните реплики, дори и ако от главата им стърчи тръба с фи 20. Търсеният драматичен ефект в такива случаи често ми излиза през устата под формата на добре смляна храна.

» Три винаги е било адски сакрално число в Холивуд. Но често дори и не се стига до трети опит, когато трябва да се нацели паролата за достъп до главната базаданни на ФБР или някое друго строгосекретно учреждение. Хората просто знаят как. А аз какво да направя като цяла седмица се трових да си спомня каква парола съм си сложил на една от пощите. Silly me.

» Според Холивуд най-сигурният начин да разберете дали някой ви преследва, е да отидете да пробвате дали колата ви пали. Ако стартерът отказва, съвсем скоро ще ви навести висок човек с мушама и кука в ръката. Не е зле да продължите да упорствате с ключа, докато в реални условия не изтощите акумулатора. На кино това няма да ви се случи и много скоро ще вдигате 250 по улици тесни, като кокошо дупе.

» Романтично или не, ако не сте в края на филма, целувката между главните герои е бленуван мираж - винаги се намира кой да ги прекъсне точно преди флуидообменяне. Това си е писано правило.

» Сещам се за още десетина клишета, клишенца и откровени простотии, но стига толкова. Десет няма да има в знак на протест.

27 февруари 2011 г.

NOSCAR® AWARDS or FUCK YOU, COEN BROTHERS

След като два дена гледах филми като замаян, за да съм готов за утресутрешното раздаване на най-прехвалената филмова награда, ето че и аз реших да си направя класация на номинираните заглавия. Тя изглежда така:

1. “The Kids Are All Right” & “Toy Story 3”
...
3. “The Social Network”
4. “Black Swan”
5. “127 Hours”
6. “The King’s Speech”
7. “Inception”
8. “Winter’s Bone“
9. “The Fighter”
10. “True Grit”

Големите губещи отново са рошавите нещастници, за които вече имам съмнения, че са използвали 5 дицилиона маймуни да им режисират различни версии на "Няма място за старите кучета" и после без да искат са избрали и пуснали по кината най-добрата от тях. Нямам друго обяснение на факта, че същия се оказа шедьовър и тотално се отличава от безличната им продукция през последните 10 години. А "True Grit" е бездарна копирка на оригиналния "True Grit" от 69-та година, при това самият оригинал също не струва.

“The Fighter” е единственият филм от горните, който "прескачах" обзет от неистова скука. Веднага и ще си призная, че току-що излъгах - прескачах и “Winter’s Bone“, но него някак по-нарядко.

“Inception” е с гениален откъм логика скрипт, но, когато става дума за кино-ИЗКУСТВО, сякаш това не е достатъчно. “127 Hours” е на обратния полюс - Бойл знае как да те приобщи, да те накара да се почувстваш близък с герой, заклещен между две скали и оставен единствено с желанието си да оцелее и да изпита това, което дава животът на всеки един от нас - искрици надежда сред грамади от отчаяние.

“The King’s Speech” е забавен. Колин Фърт е велик. Но този филм не сте ли го гледали и преди?! Учителят и ученикът, първоначалното недоверие, зараждащото се приятелство и накрая - блестящо прочетената реч на краля... Джефри Ръш отново беше на ниво. Хареса ми закачката между Фърт и Дженифър Ейл, изиграла жената на героя на Ръш. Ръш я представя на Фърт с репликата "Не мисля, че познаваш крал Джордж Шести.", а всъщност двамата актьори се познават много добре от телевизионния минисериал на ББС "Гордост и предразсъдъци" от 95-та, където бяха централната влюбена двойка, и, от който кариерата на Фърт тръгна главоломно нагоре, докато тази на Ейл остана в сянка.

За “Black Swan” - естествено перфектен, но в своята перфектност - стерилен откъм послания. Портман отново доказа себе си, не че талантът й не блесна още в "Leon".

“The Social Network” - също перфектен, отразяващ действителността и порядките в някои кръгове плюс много силна роля на Айзънбърг, но някак си не ми каза нищо ново, оттам и не го усетих, като "своя филм".

И сега изненадката - “The Kids Are All Right”. Ако сте го гледали и го смятате за незадоволителен, скучен или там каквото и да било, хора, вървете се прегледайте! До средата скучаех, не виждах перспективите и какво "по-специално" би могло да се случи. Оприличавах го на поредната лигава, семейна драма, но пренесена в семейството на лесбийки. Да, но това, което последва, ми обърна представите с краката нагоре. Истински, казващ и трогващ.

“Toy Story 3” пък е невероятен с факта, че е третата подред и въпреки това най-силна част от поредицата за детски играчки, която шиба с превъзходството си играчките за възрастни. Заслужено дели първото място.

Та, това е. Празнувайте тази вечер, защото утре може и да нямате повод.

---

*NOSCAR-ът е награда, изработвана ежегодно и ексклузивно от Лили. Представлява обърнат с краката нагоре Фестър, придържан от два мистериозни субекта.

25 февруари 2011 г.

"Shaun of the Dead" vs. "A.R.O.G"

Ами това смятах да го пусна тази сутрин:

Днес е специален ден за мен по две причини. По-интересната от тях е, че не очаквах някога в този блог да сравнявам турски филм със западна продукция. Някак си ми се струваше по-вероятно да откажа компота или пък да започна да се кланям на "гурута" като Рени Харлин и Майкъл Бей, а Уве Бол направо го разцелувам насред алеята на славата. Но чудото се случи, затова не се изненадвайте, ако утре опъна скарата с кебапчета пред Альошата в Шумен и надуя ориенталски ритми на измъченото си х-mini, които обаче леко ще се отличават от симфоничната сюита "Ориент експрес", звучала няколко години по-рано само на няколко метра от същия този паметник на незнайния воин, в така наречената от шуменци сграда на Държавната шуменска филхармония (е, или поне от тези от тях, които са чували, че в града има такава).


Привидно разликата между двете заглавия е от тук до лунапарка и обратно, но обединяващият ги елемент е съвсем прозаичен и обикновено кара зрителите да се превиват смях вместо да заспиват по седалките в кината. С други думи и двата филма са комедии, при това пародии, и в двата има фантастични елементи - къде от зомби характер, къде от научно-фантастичен, - и в този смисъл ми е чудно не би ли било позор за режисьор, който съчетавайки комедия с развързващата ръцете фантастика, да вземе накрая да поднесе една скучна боза претъпкана с аспартам, клишета от зората на киното и клозетен псевдо-хумор. По всякаква логика "Би!" и някак си точно това прави и "Shaun of the Dead".

"Shaun of the Dead" (2004)

Режисьор: Edgar Wright
Сценаристи: Simon Pegg, Edgar Wright
Каст: Simon Pegg, Nick Frost, Kate Ashfield, Bill Nighy
Тук ще видите точно един актьор и адски много статисти. При това всички кастнати на принципа на най-малкото финансово съпротивление и съждението, че в пародиите последното, което зрителят иска да види, е актьорска игра. В резултат на това час и половина няма да разграничите хората от зомбитата и съответно ще ви е изключително трудно да симпатизирате на който и да било от тях, камо ли да се идентифицирате с него. Ярък пример за това е героят на Саймън Пег - Шон, който още с първата сцена на сутрешно разсънване, целенасочено пунтира походката и мимиките на undead creature, след което забравя да излезе от образ до края на филма. Най-близкият му приятел и съквартирант е атрофирал в мозъка мърляч с афинитет към видео игрите и пъбовете, който в моменти на озарение намира за висша форма на остроумие да си "изпусне душичката" образно казано. На гаджето на Шон пък е отредена задачата да го издърпа от безперспективния му начин на живот, на което той реагира с рядко срещано неразбиране, в резултат на което двамата скъсват и той остава в компанията на пръдльото. Пастрокът на Шон пък е фигурата, която няма да забравите с факта, че е единствената изиграна роля във филма, за което естествено заслуги има Бил Най. За съжаление общата продължителност на появите му е около 10 минути, с което веднага си правите изводите, че някъде дотам му е бил и късмета със зомбитата. За скопената откъм емоции двойка, гравитираща около гаджето на Шон, както и за неговата лична мама, просто няма какво да се каже, освен че се постараха допълнително да подбият нивото на филма до степен на кенийска екшън продукция.

Самият плот е безмилостно тъп към всеки дръзнал да го проследи в грандиозната му цялост. В следствие на разпаднала се в атмосферата над Англия космическа капсула за изследване на дълбокия космос (това, който го е измислил, грам идея си няма от космически реалии!?), на острова плъзва вирус. Въпросният явно е с избирателни способности, защото успява да зарази само част от хората, а другите онеправдани остават да очакват ухапване от заразен. Оттам нататък двамата идиоти - Шон и кретеноидния му приятел, изигран от родения за такива роли Ник Фрост - задействат хумористичните си скечове в опит да оцелеят в бокс-офис мелачката на Холивуд. Усилията им се концентрират в замерване на бавноподвижните зомбита с гумени патета, химикалки, грамофонни плочи и каквото им попадне в ръце. Длъжен съм да спомена, че през това време седях и наблюдавах въпросните сцени с безразличието на аутист пред гола кака, с тази разлика, че не ми текоха лигите. От самосебеси се разбира, че няма как да не отчета липсата на голи каки изобщо, която нереализирана полза надявам се вечно ще тежи на съвестта на сценаристите.

А сега да ви кажа и какво не беше наред с цялата лента... Или по-добре да ви кажа кое ставаше, че за другото няма да ми стигне календарната седмица. Единственият момент, в който се засмях бе сцената, в която запътилата се към набелязаната за укритие кръчма групичка съставена от Шон, приятелката му, приятелската двойка на приятелката му, майка му и дебелогъзия мърляч, се сблъска с друга групичка от оцелели бегълци. След като си разменят обичайните любезности, разделяйки се, минавайки един покрай друг в тясното пространство на една задна уличка, се откроява факта, че двете групички са съставени от едни и същи типажи, като най-ефектната двойка естествено бе тази на лузърите Ник Фрост и Мат Лукас, който вероятно познавате, ако сте почитатели на английското комедийно сериалче "Малката Британия", както и на Тим Бъртън, за да сбъркате да посетите 3D прожекцията на "Алиса в страната на чудесата", където актьорчето с инфантилна физиономия изигра образите на компютърно генерираните близнаци Туидълдий и Туидълдъм.

Изключвайки тази сцена, причините да гледате филма се свеждат до нула. Няма да ви казвам (но всъщност - ще), че освен бездарното актьорско изпълнение, през повечето време героите реагираха изключително нерелевантно спрямо ситуацията, което очевидно бе продиктувано от идеята да постигнат хумористичен ефект - нещо, което така и не се случи до шибаният край на филма.

"A.R.O.G" (2008)

Режисьори: Ali Taner Baltaci, Cem Yilmaz
Сценарист: Cem Yilmaz
Каст: Cem Yilmaz, Özge Özberk, Zafer Algöz
"A.R.O.G" е втората част на "G.O.R.A" (2004), който, да си кажа честно, навремето не успях да изгледам докрай, затова и си обещах след нощта на Оскарите (не вярвате, ама останаха само два дни до 27-ми) да поправя тази грешка. Колкото и да е продължение обаче, филмът си е сюжетно независим от първия и единственото, което трябва да знаете (а и сами ще научите от началните минути на филма), е, че героят вече се е оженил за възлюбената си и очаква дете, докато от миналото изплуват сенките на стария му враг, който с подмолни средства успява да го върне 500 хиляди... не, а 1 милион години назад във времето и да заеме неговото място до оплодената му изгора съответно без тя да разбере (което всъщност не бе никак трудно, защото и главният герой, и злодеят се изпълняваха от един и същи актьор).

Чисто сюжетно няма да откриете нищо ново, но ще се учудите колко неща всъщност се случват и то така сякаш ги виждате за първи път изиграни на екран, при това подплатени с изключително искрен и свеж хумор, основна заслуга за който има актьорът Cem Yilmaz. Да, току-що похвалих турски актьор в турскоезичен филм и на 99 процента е сигурно, че не сънувате. Истината е, че нямам спомен през последната една година да съм се смял така на друг филм. Тези, които ме четат сравнително редовно (отчитайки и "редовното" ми постване), знаят, че принципно не съм по балканския хумор и то най-вече заради лъхащия от него балкански манталитет и дребнавост (не визирам старите ленти с корифеи като Георги Парцалев, защото те са на съвсем друго ниво). Ако има филм, който мога да окачествя като позор за българската кинематография, то най-пресния пример е "Мисия Лондон", след гледането на който, си обещах, че, ако в близките 150 години повторя грешката да гледам БеГе комедия, то ще е само, ако преди това успея да си захапя задника с отскок и в това положение изрецитирам "Аз съм българче" без да фъфля.

В "A.R.O.G" обаче хуморът е с чисто балкански оттенъци, пародира холивудски заглавия като "Джурасик парк", "Призрак" и космическата одисея на Кубрик без това да звучи неестествено или превзето (два термина, които вървяха ръка за ръка с "Мисия Лондон") и всичко това беше поднесено премерено и с усет за комичния ефект. Странно наистина, че за 20 години българската кинематография не можа да се отърси от шибаната си превзетост. Надявам се поне краят на света да сложи край на мъките й.

EDIT:

А сега ще завърша с нещо по-оптимистично, което не планирах нито за този пост, нито отделно. Горният текст го писах вчера, и втората причина за "специалността" на деня смятах да си я запазя за себе си, но едни прекрасни люде, като Ламот, Ел, Скай, Точка, Миленка, Надинка, Идка, Самодивка, Блага, Юни, Светлето, Лили, както и други знайни и незнайни блогрол друзя (после ще ви линкна, че сега още не мога да си събера мислите) решиха да отбележат рожденния ми ден (на блога де) с масово надвикване по блоговете, с което ми прецакаха аскетичните планове.

Приятели, благодаря ви! Обикновено знам какво да кажа, но сега просто нямам думи, така че приемете мълчаливата ми признателност. Мисля да ви го върна...

15 февруари 2011 г.

Never Let Me Go (2010)



Тъкмо изгледах "Never Let Me Go" и ето, че веднага сядам да ви споделя как пейсмейкърът ми отчете неравномерни екстрасистоли около 150 пъти за час и половина. Първо, това е най-тъпият и бездарен филм, който съм гледал през последната година. Сещам се и за първите 8 минути и 53 секунди от "Здрач: Новолуние", но той си беше предначертано тъп, така че изобщо не го слагам в сметките.

Второ, "Never Let Me Go" е от онези филми, за които за първи път ще чуете от голобрадото синче на съседката си, преди същото да си налепи новите плакати с Хари Потър и Хърмаяни. Ще има прехласвания за визията, за уловеният дух на времето, за оригиналната идея, за дълбочината на чувствата и един тон плява от тоя сорт. Ако сте с всичкия си и тинейджърските години са далеч зад вас, по-добре изгледайте няколко серии от "Крава и пиле" - поне са кратки и забавни, а и често имат смисъл.

Трето, колкото и в момента да се боря с желанието да продължа да оплювам бездарието му, усещам как ще си изгубя времето, което иначе бих отделил за гледането на някой смислен и забавен филм - нещо, което искрено ви пожелавам и на вас.

11 февруари 2011 г.

3 в 1: "Buried", "The Ruins", "The Cowboys"

Buried (2010)

Режисьор: Rodrigo Cortes
Сценарист: Chris Sparling
Жанр: Drama, Mystery, Thriller
Каст: Ryan Reynolds
One-man show за отвлечен в Ирак и заровен в ковчег шофьор на ТИР, оставен на произвола на GSM комуникацията си с американски институции и телефонни секретари. Предполага се, че по време на финалните надписи, на един от задните редове в парижко кино за възрастни, предводителят на антиамериканската пропаганда в гилдията на европейските режисьори - Роман Полански - получил най-твърдата си ерекция за последните 30 години. Фактът е особено странен на фона на липсата на непълнолетни момиченца във филма. Дори и само предположението, че Райън Рейнолдс има заслуга за сексуалната потентност на Полански и то на тази му преклонна възраст, говори, че въпросният съвсем незаслужено е пренебрегнат при номинациите за Оскар тази година. Бивайки обаче такъв плюс за филма, той е и най-големият му минус. Тъпото парче го играе събирателен образ на средностатистическия американец - почитател на лигави ситкоми (в каквито сам участва) и твърдо убеден във величието на чичко Сам прошляк.

Филмът не е за пропускане дори и само заради брилянтната операторска работа и усещането за клаустрофобичност.

7,3/10

The Ruins (2008)

Режисьор: Carter Smith
Сценарист: Scott B. Smith
Жанр: Horror, Thriller
Каст: Jonathan Tucker, Jena Malone, Laura Ramsey, Shawn Ashmore, Joe Anderson
Оголени сухожилия, откъснати крайници, стичаща се гъста, лепкава кръв и twist ending - всичко необходимо, за да надкачите с няколко милиона разходите на хорър продукцията си и същевременно да предизвикате лигоотделяне по брадичките на страдащите от аутизъм фенчета на "Saw"-франчайза. Не е като тези условия да не присъстват и тук, но за разлика от подобните хорърчета от последните години, "Руините" не е нито лишен от атмосфера, нито от наситен реализъм. Далеч не е перфектния хорър, има и прилична доза клишета и моментни алогизми, но за сметка на това може да ви докара чувство, че съжителствате в тялото си с чужда форма на паразитиращ организъм.

Гледа се късно вечер с някого, на чиито рамене по принцип не се притеснявате да скочите, ако същия вече не е скочил на вашите.

7,1/10

The Cowboys (1972)

Режисьор: Mark Rydell
Сценарист: William Dale Jennings (novel), Irving Ravetch (screenplay)
Жанр: Drama, Western
Каст: John Wayne, Roscoe Lee Browne, Bruce Dern
Има три типа класически уестърн - "Джон Уейн"-уестърн, спагети-уестърн и "Имало едно време на запад". Последният е неповторим, тъй както няма и втори "Double Indemnity", затова пък "Каубоите" е взел най-доброто от другите два поджанра. Разбира се, присъства вечно напомпаното его на Уейн, но сценарият и режисурата са достатъчно на ниво, за да неутрализират чарът му на прогнила бъчва с уиски, нещо което не мога да кажа, че се е случило в оригиналния "True Grit" от 69-та, който по интеракция с новото отроче на Коен, безрадостно си наложих да изгледам. Освен, че е оригинален и грабващ визуален шедьовър, съвсем не щади и пририталите за хепиенд американци.

7,8/10

19 януари 2011 г.

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки - това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената - преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с "жестоката действителност" индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива "специални" кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения - на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно "Малтийският сокол", често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно предвид съществуването на филми като "М" на Фритц Ланг, излязал 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение - или по-скоро готов пазарен продукт - сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави - Чандлър и Хамет, почти три години след "Малтийският сокол" на сцената се появява "Двойна застраховка". В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценаристът Реймънд Чандлър и романът на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в "дълбокото" на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от престъпването на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път успях сам да си завържа връзките на обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн - "Пощальонът звъни винаги два пъти", която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са "добрите намерения" на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн - Джим Томпсън. В "1280 жители" от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas


Преди седмица, сядайки да гледам "Убиецът в мен", таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан - не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания - тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих - нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния "Мачете".

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части - до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на "1280 жители" - безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или - в другата крайност - неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи "по-вехти" от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на "Заразно зло" - нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо - краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това "Убиецът в мен" е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни "Няма място за старите кучета", а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя - "Fargo" и "Blood Simple". Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.

4 януари 2011 г.

Motion Picture Score: Heroic Tempo - Part 2

Ето, че най-после дойде време да продължа изброяването на впечатлилите ме саундтраци, зародило се в младите години на блога ми, когато в пристъп на криза на средната възраст се засилих да сбирам на едно място любимите си скорета - симфонична музика, грижливо композирана от даровити душеизтисквачи, с идеята да допълни и градира ефекта от творението на неконсистентната режисьорска промисъл. И въпреки че от онова време изтече доста вода, а аз все още не съм напълно излязъл от климактериума (при това май без да съм влизал в него), втората част от героичния цикъл сама се оттегли на дивана, за да ме разтовари от тежкото бреме на егоистично несподеленото музикално съдържание. И тъй като съм си обещал тази година за разлика от предходната да не съм толкова многословен (и в този смисъл да съм по-малко голословен от обикновено), ще ви оставя в "небраното лозе" на съществената част от поста. Ако по някаква причина все още не съм Ви честитил Новата година (което ще да е много странно понеже вчера си скъсах задника да спамя по блогове и седянки), чувствайте се поздравени със следващия изблик на героичен естетизъм, извел на показ една плеяда от не толкова нашумели, вероятно и позабравени или по някаква причина не попаднали в полеслуха ви саундтраци, които през годините лично мен ме караха да се чувствам като буца масло на дъното на нагорещен тиган и то без никакво преувеличение.

В хронологичен ред ето я и втората декада от героичния цикъл:

1. Ennio Morricone - The Big Gundown - La Resa Dei Conti - 1966
Специални благодарности на Вал, който ме насочи към филма, откъдето пък случайно попаднах на саундтрака на Мориконе, в който открито си личат теми от бъдещия "Имало едно време на запад".


2. Basil Poledouris - Conan the Barbarian - Anvil Of Crom - 1982
Тук основната заслуга е на Bla, който с право ми обърна внимание върху класиката на Полдурис.


3. Michael Kamen - Robin Hood: Prince of Thieves - Overture - 1991
Самото име на Кеймън е достатъчно да подскаже, че става дума за класическа тема.


4. Bruce Broughton - Tombstone - Arrival In Tombstone - 1993
Това е един от трите най-велики уестърни на всички времена и съвсем не случайно е увенчан с един от най-великите уестърн саундтраци звучали някога под пустинното Слънце на запада.


5. John Powell - Shrek - True Love's First Kiss - 2001
Ще ви подлъже с първите си ноти, а след това ще ви изстреля в орбита. Слушал съм го хиляди пъти и всеки път ме е изправял на нокти.


6. Hans Zimmer - The Last Samurai - Red Warrior - 2003
Цимър може да е поточна линия за саундтраци, но, на "който си го може", не му дреме за елитарните ни мрънкания по негов адрес. След първата минута, ако не се почувствате насред множество разярени самураи, значи същите вече са ви клъцнали главата.


7. Pawel Blaszczak - Call of Juarez 2 - Attack Theme 2 - 2006
Пак заслугите са на Вал, защото освен че ме "светна" за играта, насочи и вниманието ми към самият саундтрак. Същият е пак добре да се възприеме като цяло. Не успях да открия конкретното парче, което исках да постна, но и настоящото е достатъчно показателно.


8. Mychael & Jeff Danna - The Imaginarium of Doctor Parnassus - The Tack - 2009
Едно интересно попадение, което или ще наелектризира аксоните ви, или изобщо няма да го усетите. Лично мен ме върна към произведенията на Бърнард Херман и по-конкретно към "Психо" - странен факт предвид филма, който презентира.


9. John Powell - How to Train Your Dragon - Battling The Green Death - 2010
Никак не е случаен факта, че за втори път споменавам Джон Пауъл и пак във връзка със саундтрак към анимация. Този човек явно се е специализирал в този жанр (признавам си обаче, че не съм слушал ОСТ-тата към поредицата за Борн и затова може и да нямам пълна картина за всеобхватността на таланта му). Проблемът тук е, че трябваше да отлича целият саундтрак, а не само това отделно парче, но пък то загатва голяма част от красотата и разнообразието в него, така че пак ще придобиете обща представа за какво ви говоря.


10. Alexandre Desplat - Fantastic Mr. Fox - Stunt Expo - 2010
Е, може и да ви се струва майтап, но парчето си носи духа на героичния саунд и тромпетния зов, който звучи от време на време, съвсем не е за пренебрегване. А и все пак си говорим за Деспла.


Това е то. Ще се радвам, ако подоборката ви е допаднала, и споменете конкретните парчета, които са ви направили впечатление, както и ваши любими, които смятате, че имат място в един такъв списък. Аз все още имам чувството, че съм пропуснал около 30-40 "хероични" мелодии, които през времето по един или друг начин са намирали място в плеъра ми, а за следващото изброяване мисля да прехвърля вниманието си към трагико-мело-драматичния сет. Дотогава нека музиката е с вас.