19 януари 2011 г.

"The Killer Inside Me" (2010) или кратка ретроспекция на фаталния край

И аз, като повечето ненормални хора с нездрав интерес към художествената литература, минах през няколко жанрово обособени етапа преди да открия, че не трябва да се ограничавам жанрово. Започнах с четенето на приказки - това беше доста отдавна, но все пак по-рано от момента, в който Вселената някак си излезе на сцената - преминах към естествено предопределения приключенски жанр, последван от скок към фантастиката, която постепенно мутира в четене на кримки. Оттам-нататък се нахвърлих на произведенията на класиците и известно време след това се оказа, че чета общо взето всичко. Истинското ми съзряване обаче, като самоосъзнат, сблъскал се с "жестоката действителност" индивид, настъпи с черният детективски роман, в който смъртта вече не беше следствие от бластерен изстрел или от пронизала ме в бледоликия задник стрела, и още по-малко от интервенцията на триглава огнедишаща ламя, захапала ме за златните ябълки, а резултат от качества, които често срещаме групирани в стек по седем.

Започнах въведението си така отдалеч с идеята да презентирам няколко такива "специални" кримки, оказали ми силен ефект и то в двете си превъплъщения - на книжен носител и на голям екран. Всеизвестно е, че, като си говорим за кримки, първите асоциации са за автори от категорията на Конан Дойл, Агата Кристи, Жорж Сименон, но, когато става дума за черен детективски роман, името, което веднага се набива на очи, е Реймънд Чандлър. Също така всеизвестен факт е, че, колкото и всички да се прехласват по една-две екранизации на негови романи, по-скоро бих си отхапал езика, отколкото да нарека някоя от тях велико постижение на седмото изкуство. В голяма степен същото важи и за Дашиъл Хамет, сред чиито екранизации се откроява основно "Малтийският сокол", често определян за основоположник на ноар жанра. Разбира се, това е малко условно предвид съществуването на филми като "М" на Фритц Ланг, излязал 10 години по-рано, на който обаче му липсват някои основни съставки, за да претендира за пълнокръвен ноар. Така или иначе тази размита граница, бележеща началото на жанра, открива нови хоризонти пред кинематографията, затова и през годините нейните настойници зад океана, в лицето на мастити продуцентски къщи усетили теча от центове в касите на кината, започват да търсят вдъхновение - или по-скоро готов пазарен продукт - сред творбите на авторите на криминални романи.

След като Холивуд дои известно време обичайно заподозрените свещени крави - Чандлър и Хамет, почти три години след "Малтийският сокол" на сцената се появява "Двойна застраховка". В реализацията му са замесени няколко фактора, които се напасват по неповторим начин: корифеят на режисьорския занаят Били Уайлдър, сценаристът Реймънд Чандлър и романът на Джеймс Кейн. Това, което отличава този филм от редицата предходни, е, че протагонистът всъщност е от обратната страна на закона и, подтикнат от желание за бърза печалба и липсата на други перспективи, решава да скочи в "дълбокото" на престъпния свят. Подходът е новаторски и рисков, но напипва пулса на двойнствената човешка природа, предлагайки възможност на зрителя да се идентифицира с тъмната страна в себе си и така да усети адреналина и последствията от престъпването на законовите рамки. Резултатът е непреходна класика, гледането на която по емоционален заряд мога да сравня единствено с момента, в който за първи път успях сам да си завържа връзките на обувките.

Почти 40 години по-късно, през 81-ва, на екран изплува и друга екранизация по роман на Джеймс Кейн - "Пощальонът звъни винаги два пъти", която, въпреки че изобщо не се доближава до класата на предходника си, ефектно поднася същия плот, включващ фатална жена, фатално убийство и фатален край. Но колкото и да си приличат в това отношение, нещото което наистина ги обединява, са "добрите намерения" на протагонистите. Отчитайки факта на убийството, двамата герои са въвлечени във фаталните събития единствено по вина на фатална жена, играеща си със сексуалния им нагон.

Не точно така седи въпросът с романите на друг съвременник на Кейн - Джим Томпсън. В "1280 жители" от 81-ва на Таверние движещата сила е протагонистът, в който, леко шаблонно казано, се изявяват пороците на обществото. В романът и във филма са поставени много повече житейски проблеми отколкото чисто криминална интрига, но пък последната е перфектният инструмент на авторските търсения. Докато на фаталната жена героят може да откаже, на обстоятелствата, в които е принуден да живее, единственото противодействие е приемането или пълното противопоставяне.

The Killer Inside Me (2010)

Режисьор: Michael Winterbottom
Сценарист: John Curran (по романа на Jim Thompson)
Жанр: Crime, Drama, Thriller
Каст: Casey Affleck, Kate Hudson, Jessica Alba, Ned Beatty, Elias Koteas


Преди седмица, сядайки да гледам "Убиецът в мен", таях определени надежди, и въпреки името на Уинтърботъм, имах основания да вярвам, че този път няма да си изповръщам червата върху чисто новия килим. Е, имах и едно притеснение с кухеещото име Джесика Алба, но в противовес на очакванията тя се вписа изненадващо уместно и дори в сцената, в която на героят на Афлек му скимна да я нашляпа превъзпитателно с кожен колан - не се бъркайте, във филма не изглежда толкова плоско, колкото звучи от моите писания - тя успя да се представи на нивото на една средностатистическа проститутка в месечен цикъл. Е, да кажем, че малко прекалих - нека не е била в цикъл. Във всеки случай бездарието й не беше никак под това на представянето й в иначе титанично бездарния "Мачете".

Филмът основно може да се раздели на две интелектуално диферентни части - до появата на Бил Пулман и след появата на Бил Пулман. Въпросната се случва десет минути преди края, така че преди да стигнете до нея, ще имате предостатъчно време да се насладите на един почти истински Джим Томпсън, почти все едно изваден от редовете на "1280 жители" - безразличен към героя си, привидно безидеен и точно в тази връзка шокиращо жесток и студенокръвен в съчетаването на седемте основни елемента на добрата криминална история, а именно похот, чревоугодничество, егоизъм, леност, гняв, завист и гордост. До появата на Пулман ще видите всичко това поднесено с необходимата доза реализъм и пестеливост. Мизансценът на моменти може да ви се стори не достатъчно пълнокръвен или - в другата крайност - неестествено претрупан с артефакти от средата на миналия век, но на фона на историята, както и с подобаващата актьорска игра (Кейси си е същото мързящо го да говори лекенце, което покушаваше Брад Пит във филма с прекалено дългото име, което няма да си правя труда да спелувам) тези детайли не оказват чак такъв негативен ефект.

Разбира се, всичко щеше да е прекалено хубаво, ако Ева не беше откъснала райската ябълка, а Уинтърботъм беше вкарал поне малко повече интелект в режисьорските си решения. Тогава нямаше в началото на лентата мотивацията на персонажите да е леко пресилена, все едно характерите са с предистория, за която никой нищо не знае и по принуда трябва да приеме на доверие, а героите и обиталищата им щяха да са с няколко идеи "по-вехти" от демонстрираната повсеместно заможност и клинична чистота, отразяваща се в полираните брони на коли, които си личеше, че предния ден са били на изложение на ретро автомобили в южен Канзас, но най-вече последните 10 минути просто нямаше да ги има. Те сгромолясаха целият плот, търсейки ефектния завършек, който да издуха мозъка на свикналия с неочаквани сюжетни обрати кинозрител. В изсилването си Уинтърботъм чак стигна до гротеската да ни приравни с феновете на "Заразно зло" - нещо, което беше тотално излишно и прекрачи границата с безвкусния кич. Та да си го кажа направо - краят беше меко казано жалък и основателно смъкна оценката ми за филма с поне точка и половина, а за мен, като почитател на ноар жанра, това бе голямо разочарование. Казвам го с не малка горчивина, но и с чистото съзнание, че лентата си го заслужаваше.

Въпреки това "Убиецът в мен" е завръщане към традициите на възможно най-мрачните ноари, за които последно ми напомни "Няма място за старите кучета", а преди него и други два филма от репертоара на рошавите братя - "Fargo" и "Blood Simple". Направи го сравнително издържано, сравнително семпло, и, явно според казаното до тук, сравнително успешно. И все пак ако бях имал информацията да не гледам последните 10 минути, оценката ми вероятно щеше да е над 8/10, но 7/10 също не е лош резултат за филм с реална продължителност час и 45 минути, от които е по-добре да пропуснете последните 10.

4 януари 2011 г.

Motion Picture Score: Heroic Tempo - Part 2

Ето, че най-после дойде време да продължа изброяването на впечатлилите ме саундтраци, зародило се в младите години на блога ми, когато в пристъп на криза на средната възраст се засилих да сбирам на едно място любимите си скорета - симфонична музика, грижливо композирана от даровити душеизтисквачи, с идеята да допълни и градира ефекта от творението на неконсистентната режисьорска промисъл. И въпреки че от онова време изтече доста вода, а аз все още не съм напълно излязъл от климактериума (при това май без да съм влизал в него), втората част от героичния цикъл сама се оттегли на дивана, за да ме разтовари от тежкото бреме на егоистично несподеленото музикално съдържание. И тъй като съм си обещал тази година за разлика от предходната да не съм толкова многословен (и в този смисъл да съм по-малко голословен от обикновено), ще ви оставя в "небраното лозе" на съществената част от поста. Ако по някаква причина все още не съм Ви честитил Новата година (което ще да е много странно понеже вчера си скъсах задника да спамя по блогове и седянки), чувствайте се поздравени със следващия изблик на героичен естетизъм, извел на показ една плеяда от не толкова нашумели, вероятно и позабравени или по някаква причина не попаднали в полеслуха ви саундтраци, които през годините лично мен ме караха да се чувствам като буца масло на дъното на нагорещен тиган и то без никакво преувеличение.

В хронологичен ред ето я и втората декада от героичния цикъл:

1. Ennio Morricone - The Big Gundown - La Resa Dei Conti - 1966
Специални благодарности на Вал, който ме насочи към филма, откъдето пък случайно попаднах на саундтрака на Мориконе, в който открито си личат теми от бъдещия "Имало едно време на запад".


2. Basil Poledouris - Conan the Barbarian - Anvil Of Crom - 1982
Тук основната заслуга е на Bla, който с право ми обърна внимание върху класиката на Полдурис.


3. Michael Kamen - Robin Hood: Prince of Thieves - Overture - 1991
Самото име на Кеймън е достатъчно да подскаже, че става дума за класическа тема.


4. Bruce Broughton - Tombstone - Arrival In Tombstone - 1993
Това е един от трите най-велики уестърни на всички времена и съвсем не случайно е увенчан с един от най-великите уестърн саундтраци звучали някога под пустинното Слънце на запада.


5. John Powell - Shrek - True Love's First Kiss - 2001
Ще ви подлъже с първите си ноти, а след това ще ви изстреля в орбита. Слушал съм го хиляди пъти и всеки път ме е изправял на нокти.


6. Hans Zimmer - The Last Samurai - Red Warrior - 2003
Цимър може да е поточна линия за саундтраци, но, на "който си го може", не му дреме за елитарните ни мрънкания по негов адрес. След първата минута, ако не се почувствате насред множество разярени самураи, значи същите вече са ви клъцнали главата.


7. Pawel Blaszczak - Call of Juarez 2 - Attack Theme 2 - 2006
Пак заслугите са на Вал, защото освен че ме "светна" за играта, насочи и вниманието ми към самият саундтрак. Същият е пак добре да се възприеме като цяло. Не успях да открия конкретното парче, което исках да постна, но и настоящото е достатъчно показателно.


8. Mychael & Jeff Danna - The Imaginarium of Doctor Parnassus - The Tack - 2009
Едно интересно попадение, което или ще наелектризира аксоните ви, или изобщо няма да го усетите. Лично мен ме върна към произведенията на Бърнард Херман и по-конкретно към "Психо" - странен факт предвид филма, който презентира.


9. John Powell - How to Train Your Dragon - Battling The Green Death - 2010
Никак не е случаен факта, че за втори път споменавам Джон Пауъл и пак във връзка със саундтрак към анимация. Този човек явно се е специализирал в този жанр (признавам си обаче, че не съм слушал ОСТ-тата към поредицата за Борн и затова може и да нямам пълна картина за всеобхватността на таланта му). Проблемът тук е, че трябваше да отлича целият саундтрак, а не само това отделно парче, но пък то загатва голяма част от красотата и разнообразието в него, така че пак ще придобиете обща представа за какво ви говоря.


10. Alexandre Desplat - Fantastic Mr. Fox - Stunt Expo - 2010
Е, може и да ви се струва майтап, но парчето си носи духа на героичния саунд и тромпетния зов, който звучи от време на време, съвсем не е за пренебрегване. А и все пак си говорим за Деспла.


Това е то. Ще се радвам, ако подоборката ви е допаднала, и споменете конкретните парчета, които са ви направили впечатление, както и ваши любими, които смятате, че имат място в един такъв списък. Аз все още имам чувството, че съм пропуснал около 30-40 "хероични" мелодии, които през времето по един или друг начин са намирали място в плеъра ми, а за следващото изброяване мисля да прехвърля вниманието си към трагико-мело-драматичния сет. Дотогава нека музиката е с вас.