27 февруари 2011 г.

NOSCAR® AWARDS or FUCK YOU, COEN BROTHERS

След като два дена гледах филми като замаян, за да съм готов за утресутрешното раздаване на най-прехвалената филмова награда, ето че и аз реших да си направя класация на номинираните заглавия. Тя изглежда така:

1. “The Kids Are All Right” & “Toy Story 3”
...
3. “The Social Network”
4. “Black Swan”
5. “127 Hours”
6. “The King’s Speech”
7. “Inception”
8. “Winter’s Bone“
9. “The Fighter”
10. “True Grit”

Големите губещи отново са рошавите нещастници, за които вече имам съмнения, че са използвали 5 дицилиона маймуни да им режисират различни версии на "Няма място за старите кучета" и после без да искат са избрали и пуснали по кината най-добрата от тях. Нямам друго обяснение на факта, че същия се оказа шедьовър и тотално се отличава от безличната им продукция през последните 10 години. А "True Grit" е бездарна копирка на оригиналния "True Grit" от 69-та година, при това самият оригинал също не струва.

“The Fighter” е единственият филм от горните, който "прескачах" обзет от неистова скука. Веднага и ще си призная, че току-що излъгах - прескачах и “Winter’s Bone“, но него някак по-нарядко.

“Inception” е с гениален откъм логика скрипт, но, когато става дума за кино-ИЗКУСТВО, сякаш това не е достатъчно. “127 Hours” е на обратния полюс - Бойл знае как да те приобщи, да те накара да се почувстваш близък с герой, заклещен между две скали и оставен единствено с желанието си да оцелее и да изпита това, което дава животът на всеки един от нас - искрици надежда сред грамади от отчаяние.

“The King’s Speech” е забавен. Колин Фърт е велик. Но този филм не сте ли го гледали и преди?! Учителят и ученикът, първоначалното недоверие, зараждащото се приятелство и накрая - блестящо прочетената реч на краля... Джефри Ръш отново беше на ниво. Хареса ми закачката между Фърт и Дженифър Ейл, изиграла жената на героя на Ръш. Ръш я представя на Фърт с репликата "Не мисля, че познаваш крал Джордж Шести.", а всъщност двамата актьори се познават много добре от телевизионния минисериал на ББС "Гордост и предразсъдъци" от 95-та, където бяха централната влюбена двойка, и, от който кариерата на Фърт тръгна главоломно нагоре, докато тази на Ейл остана в сянка.

За “Black Swan” - естествено перфектен, но в своята перфектност - стерилен откъм послания. Портман отново доказа себе си, не че талантът й не блесна още в "Leon".

“The Social Network” - също перфектен, отразяващ действителността и порядките в някои кръгове плюс много силна роля на Айзънбърг, но някак си не ми каза нищо ново, оттам и не го усетих, като "своя филм".

И сега изненадката - “The Kids Are All Right”. Ако сте го гледали и го смятате за незадоволителен, скучен или там каквото и да било, хора, вървете се прегледайте! До средата скучаех, не виждах перспективите и какво "по-специално" би могло да се случи. Оприличавах го на поредната лигава, семейна драма, но пренесена в семейството на лесбийки. Да, но това, което последва, ми обърна представите с краката нагоре. Истински, казващ и трогващ.

“Toy Story 3” пък е невероятен с факта, че е третата подред и въпреки това най-силна част от поредицата за детски играчки, която шиба с превъзходството си играчките за възрастни. Заслужено дели първото място.

Та, това е. Празнувайте тази вечер, защото утре може и да нямате повод.

---

*NOSCAR-ът е награда, изработвана ежегодно и ексклузивно от Лили. Представлява обърнат с краката нагоре Фестър, придържан от два мистериозни субекта.

25 февруари 2011 г.

"Shaun of the Dead" vs. "A.R.O.G"

Ами това смятах да го пусна тази сутрин:

Днес е специален ден за мен по две причини. По-интересната от тях е, че не очаквах някога в този блог да сравнявам турски филм със западна продукция. Някак си ми се струваше по-вероятно да откажа компота или пък да започна да се кланям на "гурута" като Рени Харлин и Майкъл Бей, а Уве Бол направо го разцелувам насред алеята на славата. Но чудото се случи, затова не се изненадвайте, ако утре опъна скарата с кебапчета пред Альошата в Шумен и надуя ориенталски ритми на измъченото си х-mini, които обаче леко ще се отличават от симфоничната сюита "Ориент експрес", звучала няколко години по-рано само на няколко метра от същия този паметник на незнайния воин, в така наречената от шуменци сграда на Държавната шуменска филхармония (е, или поне от тези от тях, които са чували, че в града има такава).


Привидно разликата между двете заглавия е от тук до лунапарка и обратно, но обединяващият ги елемент е съвсем прозаичен и обикновено кара зрителите да се превиват смях вместо да заспиват по седалките в кината. С други думи и двата филма са комедии, при това пародии, и в двата има фантастични елементи - къде от зомби характер, къде от научно-фантастичен, - и в този смисъл ми е чудно не би ли било позор за режисьор, който съчетавайки комедия с развързващата ръцете фантастика, да вземе накрая да поднесе една скучна боза претъпкана с аспартам, клишета от зората на киното и клозетен псевдо-хумор. По всякаква логика "Би!" и някак си точно това прави и "Shaun of the Dead".

"Shaun of the Dead" (2004)

Режисьор: Edgar Wright
Сценаристи: Simon Pegg, Edgar Wright
Каст: Simon Pegg, Nick Frost, Kate Ashfield, Bill Nighy
Тук ще видите точно един актьор и адски много статисти. При това всички кастнати на принципа на най-малкото финансово съпротивление и съждението, че в пародиите последното, което зрителят иска да види, е актьорска игра. В резултат на това час и половина няма да разграничите хората от зомбитата и съответно ще ви е изключително трудно да симпатизирате на който и да било от тях, камо ли да се идентифицирате с него. Ярък пример за това е героят на Саймън Пег - Шон, който още с първата сцена на сутрешно разсънване, целенасочено пунтира походката и мимиките на undead creature, след което забравя да излезе от образ до края на филма. Най-близкият му приятел и съквартирант е атрофирал в мозъка мърляч с афинитет към видео игрите и пъбовете, който в моменти на озарение намира за висша форма на остроумие да си "изпусне душичката" образно казано. На гаджето на Шон пък е отредена задачата да го издърпа от безперспективния му начин на живот, на което той реагира с рядко срещано неразбиране, в резултат на което двамата скъсват и той остава в компанията на пръдльото. Пастрокът на Шон пък е фигурата, която няма да забравите с факта, че е единствената изиграна роля във филма, за което естествено заслуги има Бил Най. За съжаление общата продължителност на появите му е около 10 минути, с което веднага си правите изводите, че някъде дотам му е бил и късмета със зомбитата. За скопената откъм емоции двойка, гравитираща около гаджето на Шон, както и за неговата лична мама, просто няма какво да се каже, освен че се постараха допълнително да подбият нивото на филма до степен на кенийска екшън продукция.

Самият плот е безмилостно тъп към всеки дръзнал да го проследи в грандиозната му цялост. В следствие на разпаднала се в атмосферата над Англия космическа капсула за изследване на дълбокия космос (това, който го е измислил, грам идея си няма от космически реалии!?), на острова плъзва вирус. Въпросният явно е с избирателни способности, защото успява да зарази само част от хората, а другите онеправдани остават да очакват ухапване от заразен. Оттам нататък двамата идиоти - Шон и кретеноидния му приятел, изигран от родения за такива роли Ник Фрост - задействат хумористичните си скечове в опит да оцелеят в бокс-офис мелачката на Холивуд. Усилията им се концентрират в замерване на бавноподвижните зомбита с гумени патета, химикалки, грамофонни плочи и каквото им попадне в ръце. Длъжен съм да спомена, че през това време седях и наблюдавах въпросните сцени с безразличието на аутист пред гола кака, с тази разлика, че не ми текоха лигите. От самосебеси се разбира, че няма как да не отчета липсата на голи каки изобщо, която нереализирана полза надявам се вечно ще тежи на съвестта на сценаристите.

А сега да ви кажа и какво не беше наред с цялата лента... Или по-добре да ви кажа кое ставаше, че за другото няма да ми стигне календарната седмица. Единственият момент, в който се засмях бе сцената, в която запътилата се към набелязаната за укритие кръчма групичка съставена от Шон, приятелката му, приятелската двойка на приятелката му, майка му и дебелогъзия мърляч, се сблъска с друга групичка от оцелели бегълци. След като си разменят обичайните любезности, разделяйки се, минавайки един покрай друг в тясното пространство на една задна уличка, се откроява факта, че двете групички са съставени от едни и същи типажи, като най-ефектната двойка естествено бе тази на лузърите Ник Фрост и Мат Лукас, който вероятно познавате, ако сте почитатели на английското комедийно сериалче "Малката Британия", както и на Тим Бъртън, за да сбъркате да посетите 3D прожекцията на "Алиса в страната на чудесата", където актьорчето с инфантилна физиономия изигра образите на компютърно генерираните близнаци Туидълдий и Туидълдъм.

Изключвайки тази сцена, причините да гледате филма се свеждат до нула. Няма да ви казвам (но всъщност - ще), че освен бездарното актьорско изпълнение, през повечето време героите реагираха изключително нерелевантно спрямо ситуацията, което очевидно бе продиктувано от идеята да постигнат хумористичен ефект - нещо, което така и не се случи до шибаният край на филма.

"A.R.O.G" (2008)

Режисьори: Ali Taner Baltaci, Cem Yilmaz
Сценарист: Cem Yilmaz
Каст: Cem Yilmaz, Özge Özberk, Zafer Algöz
"A.R.O.G" е втората част на "G.O.R.A" (2004), който, да си кажа честно, навремето не успях да изгледам докрай, затова и си обещах след нощта на Оскарите (не вярвате, ама останаха само два дни до 27-ми) да поправя тази грешка. Колкото и да е продължение обаче, филмът си е сюжетно независим от първия и единственото, което трябва да знаете (а и сами ще научите от началните минути на филма), е, че героят вече се е оженил за възлюбената си и очаква дете, докато от миналото изплуват сенките на стария му враг, който с подмолни средства успява да го върне 500 хиляди... не, а 1 милион години назад във времето и да заеме неговото място до оплодената му изгора съответно без тя да разбере (което всъщност не бе никак трудно, защото и главният герой, и злодеят се изпълняваха от един и същи актьор).

Чисто сюжетно няма да откриете нищо ново, но ще се учудите колко неща всъщност се случват и то така сякаш ги виждате за първи път изиграни на екран, при това подплатени с изключително искрен и свеж хумор, основна заслуга за който има актьорът Cem Yilmaz. Да, току-що похвалих турски актьор в турскоезичен филм и на 99 процента е сигурно, че не сънувате. Истината е, че нямам спомен през последната една година да съм се смял така на друг филм. Тези, които ме четат сравнително редовно (отчитайки и "редовното" ми постване), знаят, че принципно не съм по балканския хумор и то най-вече заради лъхащия от него балкански манталитет и дребнавост (не визирам старите ленти с корифеи като Георги Парцалев, защото те са на съвсем друго ниво). Ако има филм, който мога да окачествя като позор за българската кинематография, то най-пресния пример е "Мисия Лондон", след гледането на който, си обещах, че, ако в близките 150 години повторя грешката да гледам БеГе комедия, то ще е само, ако преди това успея да си захапя задника с отскок и в това положение изрецитирам "Аз съм българче" без да фъфля.

В "A.R.O.G" обаче хуморът е с чисто балкански оттенъци, пародира холивудски заглавия като "Джурасик парк", "Призрак" и космическата одисея на Кубрик без това да звучи неестествено или превзето (два термина, които вървяха ръка за ръка с "Мисия Лондон") и всичко това беше поднесено премерено и с усет за комичния ефект. Странно наистина, че за 20 години българската кинематография не можа да се отърси от шибаната си превзетост. Надявам се поне краят на света да сложи край на мъките й.

EDIT:

А сега ще завърша с нещо по-оптимистично, което не планирах нито за този пост, нито отделно. Горният текст го писах вчера, и втората причина за "специалността" на деня смятах да си я запазя за себе си, но едни прекрасни люде, като Ламот, Ел, Скай, Точка, Миленка, Надинка, Идка, Самодивка, Блага, Юни, Светлето, Лили, както и други знайни и незнайни блогрол друзя (после ще ви линкна, че сега още не мога да си събера мислите) решиха да отбележат рожденния ми ден (на блога де) с масово надвикване по блоговете, с което ми прецакаха аскетичните планове.

Приятели, благодаря ви! Обикновено знам какво да кажа, но сега просто нямам думи, така че приемете мълчаливата ми признателност. Мисля да ви го върна...

15 февруари 2011 г.

Never Let Me Go (2010)



Тъкмо изгледах "Never Let Me Go" и ето, че веднага сядам да ви споделя как пейсмейкърът ми отчете неравномерни екстрасистоли около 150 пъти за час и половина. Първо, това е най-тъпият и бездарен филм, който съм гледал през последната година. Сещам се и за първите 8 минути и 53 секунди от "Здрач: Новолуние", но той си беше предначертано тъп, така че изобщо не го слагам в сметките.

Второ, "Never Let Me Go" е от онези филми, за които за първи път ще чуете от голобрадото синче на съседката си, преди същото да си налепи новите плакати с Хари Потър и Хърмаяни. Ще има прехласвания за визията, за уловеният дух на времето, за оригиналната идея, за дълбочината на чувствата и един тон плява от тоя сорт. Ако сте с всичкия си и тинейджърските години са далеч зад вас, по-добре изгледайте няколко серии от "Крава и пиле" - поне са кратки и забавни, а и често имат смисъл.

Трето, колкото и в момента да се боря с желанието да продължа да оплювам бездарието му, усещам как ще си изгубя времето, което иначе бих отделил за гледането на някой смислен и забавен филм - нещо, което искрено ви пожелавам и на вас.

11 февруари 2011 г.

3 в 1: "Buried", "The Ruins", "The Cowboys"

Buried (2010)

Режисьор: Rodrigo Cortes
Сценарист: Chris Sparling
Жанр: Drama, Mystery, Thriller
Каст: Ryan Reynolds
One-man show за отвлечен в Ирак и заровен в ковчег шофьор на ТИР, оставен на произвола на GSM комуникацията си с американски институции и телефонни секретари. Предполага се, че по време на финалните надписи, на един от задните редове в парижко кино за възрастни, предводителят на антиамериканската пропаганда в гилдията на европейските режисьори - Роман Полански - получил най-твърдата си ерекция за последните 30 години. Фактът е особено странен на фона на липсата на непълнолетни момиченца във филма. Дори и само предположението, че Райън Рейнолдс има заслуга за сексуалната потентност на Полански и то на тази му преклонна възраст, говори, че въпросният съвсем незаслужено е пренебрегнат при номинациите за Оскар тази година. Бивайки обаче такъв плюс за филма, той е и най-големият му минус. Тъпото парче го играе събирателен образ на средностатистическия американец - почитател на лигави ситкоми (в каквито сам участва) и твърдо убеден във величието на чичко Сам прошляк.

Филмът не е за пропускане дори и само заради брилянтната операторска работа и усещането за клаустрофобичност.

7,3/10

The Ruins (2008)

Режисьор: Carter Smith
Сценарист: Scott B. Smith
Жанр: Horror, Thriller
Каст: Jonathan Tucker, Jena Malone, Laura Ramsey, Shawn Ashmore, Joe Anderson
Оголени сухожилия, откъснати крайници, стичаща се гъста, лепкава кръв и twist ending - всичко необходимо, за да надкачите с няколко милиона разходите на хорър продукцията си и същевременно да предизвикате лигоотделяне по брадичките на страдащите от аутизъм фенчета на "Saw"-франчайза. Не е като тези условия да не присъстват и тук, но за разлика от подобните хорърчета от последните години, "Руините" не е нито лишен от атмосфера, нито от наситен реализъм. Далеч не е перфектния хорър, има и прилична доза клишета и моментни алогизми, но за сметка на това може да ви докара чувство, че съжителствате в тялото си с чужда форма на паразитиращ организъм.

Гледа се късно вечер с някого, на чиито рамене по принцип не се притеснявате да скочите, ако същия вече не е скочил на вашите.

7,1/10

The Cowboys (1972)

Режисьор: Mark Rydell
Сценарист: William Dale Jennings (novel), Irving Ravetch (screenplay)
Жанр: Drama, Western
Каст: John Wayne, Roscoe Lee Browne, Bruce Dern
Има три типа класически уестърн - "Джон Уейн"-уестърн, спагети-уестърн и "Имало едно време на запад". Последният е неповторим, тъй както няма и втори "Double Indemnity", затова пък "Каубоите" е взел най-доброто от другите два поджанра. Разбира се, присъства вечно напомпаното его на Уейн, но сценарият и режисурата са достатъчно на ниво, за да неутрализират чарът му на прогнила бъчва с уиски, нещо което не мога да кажа, че се е случило в оригиналния "True Grit" от 69-та, който по интеракция с новото отроче на Коен, безрадостно си наложих да изгледам. Освен, че е оригинален и грабващ визуален шедьовър, съвсем не щади и пририталите за хепиенд американци.

7,8/10